1 Х іба чоловік на землі не на службі військовій? І його дні як дні наймита!...

Земният живот на човека не е ли воюване? И дните му не са ли като дните на наемник?

2 Я к раб, спрагнений тіні, і як наймит чекає заплати за працю свою,

Като на слуга, който желае сянка, И както на наемник, който очаква заплатата си,

3 т ак місяці марности дано в спадок мені, та ночі терпіння мені відлічили...

Така на мене се даде за притежание месеци на разочарование, И нощи на печал ми се определиха.

4 К оли я кладусь, то кажу: Коли встану? І тягнеться вечір, і перевертання із боку на бік їм до ранку...

Когато си лягам, казвам: Кога ще стана? Но нощта се протака; И непрестанно се тласкам насам натам до зори.

5 З одяглось моє тіло червою та струпами в поросі, шкіра моя затверділа й бридка...

Снагата ми е облечена с червеи и пръстени буци; кожата ми се пука и тлее.

6 А дні мої стали швидчіші за ткацького човника, і в марнотній надії минають вони...

Дните ми са по-бързи от совалката на тъкача, И чезнат без надежда.

7 П ам'ятай, що життя моє вітер, моє око вже більш не побачить добра...

Помни, че животът ми е дъх; И че окото ми няма да са върне да види добро.

8 Н е побачить мене око того, хто бачив мене, Твої очі поглянуть на мене та немає мене...

Окото на оногова, който ме гледа, няма да ме види вече; Твоите очи ще бъдат върху мене, а, ето, не ще ме има.

9 Я к хмара зникає й проходить, так хто сходить в шеол, не виходить,

Както облакът се разпръсва и изчезва, Така и слизащият в преизподнята няма да възлезе пак;

10 н е вертається вже той до дому свого, та й його не пізнає вже місце його...

Няма да се върне вече у дома си. И мястото му няма да го познае вече.

11 Т ож не стримаю я своїх уст, говоритиму в утиску духа свого, нарікати я буду в гіркоті своєї душі:

Затова аз няма да въздържа устата си; Ще говоря в утеснението на духа си; Ще плача в горестта на душата си.

12 Ч и я море чи морська потвора, що Ти надо мною сторожу поставив?

Море ли съм аз, или морско чудовище, Та туряш над мене стража?

13 К оли я кажу: Нехай постіль потішить мене, хай думки мої ложе моє забере,

Когато си казвам: Леглото ми ще ме утеши, Постелката ми ще облекчи оплакването ми,

14 т о Ти снами лякаєш мене, і видіннями страшиш мене...

Тогава ме плашиш със сънища, И ме ужасяваш с видения;

15 І душа моя прагне задушення, смерти хочуть мої кості.

Така, че душата ми предпочита удушване И смърт, а не тия мои кости.

16 Я обридив життям... Не повіки ж я житиму!... Відпусти ж Ти мене, бо марнота оці мої дні!...

Додея ми се; не ща да живея вечно; Оттегли се от мене, защото дните ми са суета.

17 Щ о таке чоловік, що його Ти підносиш, що серце Своє прикладаєш до нього?

Що е човек, та да го възвеличаваш, И да си наумяваш за него,

18 Т и щоранку за ним назираєш, щохвилі його Ти досліджуєш...

Да го посещаваш всяка заран, И да го изпитваш всяка минута?

19 Я к довго від мене ще Ти не відвернешся, не пустиш мене проковтнути хоч слину свою?

До кога не ще отвърнеш погледа Си от мене, И не ще ме оставиш ни колкото плюнката си да погълна?

20 Я згрішив... Що ж я маю робити, о Стороже людський? Чому Ти поклав мене ціллю для Себе, і я стався собі тягарем?

Ако съм съгрешил, що правя с това на Тебе, о Наблюдателю на човеците? Защо си ме поставил за Своя прицел, Така щото станах тегоба на себе си?

21 І чому Ти не простиш мойого гріха, і не відкинеш провини моєї? А тепер я до пороху ляжу, і Ти будеш шукати мене, та немає мене...

И защо не прощаваш престъплението ми, И не отнемеш беззаконието ми? Защото още сега ще спя в пръстта; И сутринта ще ме търсиш, а няма да ме има.